Моето "естествено" раждане!

-Лекарят каза когато контракциите станат през 7-8 минути да тръгваме.
- Глупости! - промърмори сънливо Коце - каза да тръгваме, като станат на 3-4 минути.
След още няколко подобни диалога решихме да тръгнем към болницата.
Изчаках си реда пред приемната. Когато ме поканиха да вляза, аз в средата на стаята и се чудех какво да правя. В кабинета имаше постоянен поток от хора, които влизаха и излизаха през широко отворената врата водеща към вътрешен коридор.
- Хайде събличай се! - нервно ме подкани една лелка.
Не виждах съблекалня, не виждах закачалка, не знаех какво точно да събличам, а бебето даваше сигнали, че трябва да побързам и това ме шашкаше още повече. Показаха ми един стол, на който да си оставя багажа. След прегледа ми подадоха химикал и ми показаха къде да подпиша(няколко месеца след това разбрах, че това било информирано съгласие за определени процедури в болницата)
След прегледа ме настаниха в предродилна зала. Там една родилка постоянно охкаше или викаше и от време навреме си позволяваше да говори грубо на персонала.
Вкараха ми система. Не знаех какво е съдържанието и, нито пък защо ми е необходима, но и не попитах. Целия персонал се беше наежил заради другата родилка и можеше да го отнеса, ако не съм послушен пациент.
Започна да ми прилошава. Няколко момичета (май бяха студентки) пиеха кафе. Помолих за едно захарче, защото съм с ниска кръвна захар и често ми прилошава. Отказаха ми. Стомахът ми започна да бушува, повръщаше ми се и казах на момичетата, но никой нищо не направи по въпроса. Една санитарка минаваше с парцал по пода и като дойде до леглото ми аз тихичко и казах:"Ще нацапам, повръща ми се." Тя веднага ми подаде някаква съдинка, помогна ми да се повдигна леко и ме прикрепяше, докато аз отделях големи количества стомашен сок.
- Мога ли да ти помогна с друго? - попита добрата лелка с угрижен глас. Не можах да и отговоря, защото силните болки от контракциите не ми позволяваха да контролирам говора си. Махнах и с ръка, което трябваше да означава:"Благодаря, Ви!".
Тялото ми се свиваше на топка. Имах желание да клекна.
-Лягай по гръб! - извика някой и ме дръпна за краката, за да ги изпъна. Но това беше най-неудобната поза и имах чувството, че болката се утроява така.
Хладна стая, пъшкащи жени и персонал, който ме плашеше. Всички ми бяха врагове. Чувствах се толкова самотно и така силно ме болеше! Коце отказа да присъства на раждането. Щял да има проблеми с либидото, обяснили му колегите. А как исках да го усещам близо до мен! Сигурно нямаше да ме боли по-малко, но щях да имам приятел в стаята.
Обърнах се с гръб към всички и зазяпах зелените плочки на стената. Бяха студени. Долепих чело и ми стана приятно. За миг се почувствах уютно. Нищо не чувах, а поредната контракция тъкмо отшумяваше.
-По гръб! - извика женски глас зад мен - Не разбираш ли, че така ще те боли още повече!
Странно. Тялото само започна да се свива и обръща настрани, а те ме караха да лежа по гръб. По някое време започнах да се въртя постоянно. Получих още една забележка.
Когато ме проверяваха за разкритие болеше. Страшно болеше! Защо трябва да прибавят допълнително болка към вече непоносимите? Не разбирам! Освен болката започнах да усещам и напъни. Споделих с акушерките.
-Ака ли ти се?
-Не, не ми се ака. Усещам ясно напъните на детето.
-Я да те проверим.
4см. разкритие. Прекалено малко. Лекарката, която ме провери излезе. Половин-един час след това започнах сериозно да напъвам.
-Стига си напъвала!
-Ама детето ме напъъъъъ...
-Дишай! Дишай, не напъвай! Прави каквото искаш. Като се разкъсаш и ти боднем 9 шева после...
Борех се с тялото си, но винаги то излизаше победител.
Влезе друга лекарка и реши да ме проверява за разкритие.
-Не, моля Ви, не ме проверявайте, боли!
-Няма начин... а, пълно разкритие!
Виждаше се краят на мъките. След много кратни нареждания:"Дишай, не напъвай!" бебето се появи на бял свят. Съобщиха ми, че е момче показаха ми го и една много мила лелка го занесе зад стъклен параван да го приведе в по-привлекателен вид. А на родилната маса борбата продължаваше. Ред беше на плацентата. Натискаха ме силно по корема, бърникаха и накрая я извадиха. Коментираха помежду си нещо, но не можах да разбера много добре. Май плацентата се беше скъсала. Попитах ги, но за отговор получих:"А, нищо. Обсъждаме си тука с колежката нещо".
Върнаха ми бебока. Беше топличък и син. Той беше първият ми приятел в болницата! После пак го взеха.
Така протече моето "естествено" раждане. Лекарски догми в разрез с божиите. За мен не това е естественото раждане. Телата на майката и детето са настроени в съвършен синхрон, който цели най-добри резултати. Кому е нужно нещата да стават по трудния начин?